БИ ТРЯБВАЛО
Би трябвало да
съм щастлив човек на тридесет и седем.
Би трябвало да съм щастлив.
Да седна на фотьойла
и да гледам
как моите деца разгръщат списанието "Пиф"
или пък ще боричкат на килима,
по вратовете се захапват като котета.
Би трябвало да
бъде страшно весело в живота ми.
Да нямам никакви проблеми в бакалията.
Да се обичаме по братски в службата.
А моята съпруга да заспива единствено
със мисълта за фикуса,
от който няма по-спаружен на света.
На тридесет и седем
започвам да си мисля за смъртта.
Ще взема да си
тръгна ей така, докато пия бира на балкона
-
и фасчето ми влагата ще угаси.
Ще се измъкна от собствената своя кожа като змия,
без да успея да помилвам на жена си стръмните коси.
И колко борчове и такси ще останат неплатени?
И колко
приятели ще тръгнат да ме търсят в безпросветната ми нощ?
На тридесет и седем
понякога мъжът насочва към свойте вени,
а не към хляба
кухненския нож...
Така ли ще си ида от света?
На тридесет и седем
започвам да се готвя за смъртта.
Не е ли тя последната
любовница, която
на тридесет и седем ще ме съблече?
Ще ме изкъпе в банята.
Ще втрие в кожата ми аромати -
досущ като перверзница - момче.
Не искам, Господи! Не искам.
Ако това е смърт,
аз вече съм я преживял.
На тридесет и седем ми прати такава смърт -
отново да започвам да омесвам
света край мен от рядка кал...
Калта под ноктите
си да гриза, а всичко покрай мен
да се разпада.
Би трябвало да съм щастлив човек.
Но как да съм щастлив, когато
съм още жив,
а покрай мен светът е клада?