ГЛАС
Каквото имах да
ви пея, отдавна го изплаках.
И моят глас прегракна.
През гърлото ми вятърът сумти
като в застинал от хилядолетия вулкан.
Не ми остана нищо друго,
освен сега да се кача на влака
и да изчезна някъде.
Да се цаня слуга във някой кръстопътен хан.
Да мия чашите.
И да премитам сутрин плочите.
Пияниците да изхвърлям със ритник навън.
Но само да изчезна по-далеч от тази кочина,
каквато е животът ми...
Тогава бих изпял
най-хубавата песен за изгрева -
лилав като магарешкия трън.
И залезите бих сравнил с дълбоки фурни,
дъхтящи на запалено сено.
И ще се върне моят глас.
Ще се върти над върхове и урви,
отново слял се с вятъра в едно.
Майко!
Ти няма да ме видиш вече тук.
Окапаха ми зъбите да те наричам с най-нежните си
думи.
И днеска за проклятие събирам сила.
От семето на бурена не може да изникне бук -
така и аз не мога корен да забия.
Защо си ме родила?
Да ме усуква
животът като циганска бургия
между земята и небето?
Вода и огън да изсипва на твърдата ми гръд?
Магия ли е сторил някой, та не мога
с протегната душа към тебе отново да намеря път?
Каквото и да пея,
все едно, че гарвани влетели са във празните ти стаи.
И моят глас виси на полилея
като въжето,
на което
ще се обеся
в час потаен.
Такова ще е моето
завръщане.
Вратите разтвори - и нека влизат
онези, на които дадох хляб.
И песен.
А после, за да бъде пълен краят,
раздай на всекиго парче от бялата ми риза.
И никога не ме търси във рая!