МИНАЛО
Отрекох всичко
- нерви и сърце.
И през света закрачих млад и глупав.
Сега ми трябва сила - да обеля
черупката на твърдото яйце.
На собствения свой живот
черупката да счупя.
Отново да прогледна
и да простя на своите избягали
слънца.
Какъв кошмар
е ужасът да бъдеш стар,
да знаеш, че напред е пустош-ледница,
а да не можеш нищо да направиш
за своите потеглили към зъберите й деца...
Къде отиват? И
защо?
Какво ги кара
по моите пътеки да стъпват пипнешком?
Не ги ли хвърлих сам в живот - измислица красива?
Не бях ли аз пияният художник, който
със изветрялото си вино им нарисува бащин дом?
Къде са покривите, дето им ги обещах във нощи зимни?
Страх ме е, Господи.
Теб не те ли е страх
от толкова празно минало?