ОТКЪС ОТ МОЛИТВА
Но защото ми трябваха
толкова много лета
да се върна при себе си, тоест - при своите мъртви
и отдавна от мене отишли си скъпи неща -
като обич, надежда - и торбичката им да закърпя,
аз се спирам сега
на върха като вълк-единак
и гласът ми над снежната пустош по вълчи се вие.
Колко нощи баща бях и син на бездушния мрак?
Колко дни бях заключил душата си в тясна килия?
А във мен се кръстосваха
пътища тъмни и зли
със пътеките божи, които отвеждат към храма.
Как във благия поглед съзирах колчан със стрели?
А в стакана с отрова не виждах, че тлее измама?
И не бях ли мръсник,
щом в ръката на просяка аз
пущах въглен, наместо петаче от свойта кесия?
И затрупваше пепел душата ми - пласт подир пласт -
сякаш сам Сатаната през мене вършееше сприя.
Нито с живите жив,
нито с мъртвите мъртъв - живях.
И във мъртвата пръст полумъртви надежди ли сея?
Пожънете две шепички слънчево зърно от тях.
Аз се върнах при себе си. Значи - дойдох да живея!