ПИСМО НА ПЯСЪКА
Аз съм беден човек.
Нямам пари да ви пратя писмо.
Затова ви пиша на пясъка.
Вие ще минете -
толкова много години ви чакам.
От чакане камъните ръждясаха.
Вятърът думите ми търкаля -
дълги тръни, усукани на валмо.
Все по-трудно ги
изговарям.
Грача ги като птиците,
за които небето е недостатъчно.
Въздух не ми достига. Нали виждате?
Лазят облаци като валяци -
сякаш Господ
ме мачка с петата си.
За какво да ви
пея?
За залеза,
който си чеше гърба по отсрещните ридове?
Да изричам похвала на рака,
който къща си няма и влачи
небесата пустинни на гръб?
Аз ви чакам на пясъка.
Как един не извика:
- Ехе-й!- от ронливия ръб.
Да захвърли към мене във бездната
каскета, часовника, ножа.
Камък надолу да
търкули.
Ако ще - нека смъкне
и моята собствена кожа.
Да я просне да съхне на разхвърляните скали.
Тя е всичко, което
имам.
Което за спомен от моята майка остана.
Аз ви пиша писмо.
А вълната пере си килима.
И мехурчета думите пускат -
издъхваща морска пяна.