ПИСМО ДО МОЯ СИН
Защото приличам
на изоставен публичен дом със съдрани завеси
и обърнати шкафчета, мръсен мъжки чорап под матрака
издънен,
защото и проститутките вече не спират при мен да ми
кажат:
- Здравей!
Аз ти пиша писмо.
Аз ти пиша писмо, но не вярвай,
че съм самоубиецът на
перваза,
който опъва последния фас, докато чака да му изникнат
криле.
Това е също толкова сантиментално и толкова трудно
измислено.
Все едно да повярваш, че разнасям паничките с млякото
в детския
дом.
Нищо не ми остана, освен да мисля за теб.
Да си мисля за теб
като за някоя бавна светкавица, която
расте.
И докато бучи с камиончето, и докато прегръща мечока си,
неусетно се вдига - и страшно разцепва небето над мен -
да премина оттатък.
Как е тъпо устроен светът!
Там няма нищо,
а тука животът е кратък.
Моят дъх ще остане като втъкана ласка в лепилото на плика -
то е същото - все едно си усетил полъх от жерави
в летния
пек.
Но и камъните се разпукват с нежен пукот през август,
момчето
ми.
Стават бавно на пясък.
Затова си мисли, че съм плажът, по който вървиш.
Може би ще ме видиш
да пристъпвам към теб по вълните.