ПОЕТ
Навярно в мен живее
някой друг, който
прибера ли се вечер, сяда и пие ракията ми
във фотьойла.
Изпружва крака пред телевизора,
от цигарите ми пуши.
Гадно ми е да се усещам двама души.
Искам да го смачкам този друг с палеца си.
С отвертката да го завинтя за пода.
Да не ходи с мене на работа, да не влиза подире ми
в банята,
в халите -
като вярно псе вълча порода.
Искам да го убия. Да го разкъсам.
Като на пиле да му изтръгна гръкляна.
Това човече е толкова прилепчиво, упорито и мръсно,
че и аз покрай него кир хванах.
Не му пука от нищо.
Дори от това,
че аз се разпадам с всяка минута.
Аз живота си бутам по баира едва-едва.
То два пъти по-малко бута.
Аз му казвам: - Отивай си! Ти си мръсник.
А то ми отвръща: - Капризи!
И ми идва да надам първородния свой вик:
- Махни се! Не съм се родил с две ризи...
Заради него избягаха
всичките ми жени.
Приятелите ми се запиляха. И се запиха.
А аз за него поведох такива стогодишни войни!
И то само защото ми пише стиховете.
Върти ги. Суче ги. И ги пресуква.
Дълги. Кахърни. Особени.
Това малко човече с главна буква
някой ден ще копае гроба ми.
Като доберман-пинчер
то ме следи.
Когато се любя, ми дирижира.
То ми казва: - Поете, стискай тия гърди!
Те са началото на Всемира.
И аз хващам. И мачкам. Както се мачка тесто.
То ми казва: - А Господ от кал ги е месил...
И така си живеем... Но какво да го правя?
Нали именно То
пее моята песен?...