УБИЙСТВО НА ЩЪРКЕЛ
Защото пих със
птиците дъждовната вода
и светли къщи вдигах във небето,
привикнах да умирам в полет.
Прекрасно е да
се умира в примките
на хищницата-свобода.
Додея ми да бъда
костенурката,
глава под ножа на убиеца оголила,
да гледам мъдро в радост и беда.
И се сравних със щъркела в блатата накрая на града,
помъкнал своето пречупено крило
към идещото лято.
Къде е то?
Къде са моите навървени горещници, когато
лежеше август - буре с динамит - на мойте плещи?
За тях ли да ви пея?
Как? С парчета лед в устата?
Такива яки студове са ме заклещили,
а облаците бързат - катунарски дим.
Отнасят ми към нищото очите.
За светлите си
къщи ли да плача,
над бездните надвесен?
О, те се сгромолясаха...
Зловещи хорица
събраха се, мертеците отнесоха.
Децата си къде да подслоня?
Къде да ги нахраня с горчивата си песен?
Не искам. Стига.
Нека е ноември.
Да бъде бърканица от мъгла и дъжд.
А във мъглата щъркела
убива
със камъни
един побъркан мъж.