СПОМЕН ЗА БАЩИНИЯ ДОМ
Не ми е свиден
този дом.
Не ми е свиден.
Един пирон в гредите му не съм забил.
Не съм намествал
на покрива му спуканите керемиди.
От паяците в майчиния
скрин
такива хищни мрежи са потеглили,
че аз се питам -
защо, когато имам бащин дом, съм ничий син?
Защо ме гледа даже котката с боязън
и ме отнася във вечността
със своите зеници ледени?
Нима с парче от лед, вместо сърце,
да нося в пазвата си Господ ме наказа?
Защо във разрушения комин
бучи духът на къщата?
Защо се връщам днес?
Защо се връщам?
И векове ли някъде съм бил погребан?
Защо не мога нищо свое
в безлюдната му пустош да позная?
Къде са майка ми, баща ми?
Във ада? Или в рая?
Това е краят сигурно
на моя бащин дом.
Това е краят -
да видя как теслата на баща ми
във прага някой злобно е забил...
А толкова вода през дупката на покрива изтече!
Не ми е свиден този дом.
Не ми е мил.
И се поклаща споменът - като бодил,
от вятъра посечен.