СПОМЕН ЗА ОБИЧ
Къде се изпариха
младостта ми,
жените,
със които бях божествен?
На дънер кух приличам, а преди
каква голяма сянка хвърлях като кестен...
От шепите ми пиеха вода
несметни птици,
а днеска къпя с чворести ръце покойници
и внуци.
Гласът ми беше вятър в пролетни олуци,
а моят смях - звънлив щурец,
полюшнал житения клас.
О, как ни изкорубва
времето,
в душите ни дълбае пещери...
Какви тунели
върти през нас,
със огън ни гори.
Във паметта ми вият се мъгли
като пердета мокри.
Не помня кой съм аз и кой съдба такава ми определи -
да изфирясам някой ден и аз
през дупката на покрива..
Нататък! Все нататък... Там, където
са само светли небеса. И студ космичен.
Обичайте ме, моля
ви!... В небитието
аз все така, аз все така ще ви обичам!