ВОДАТА НА МЪРТВИТЕ
Защото бялата вода,
в която
изкъпаха мъртвеца, стана черна
и потъна вдън земи,
сега се питам -
орисницата с бялата вода ли моето лице изми,
щом в шепите на Господ съм се появил?
Или отпих горчилката на черната вода?
И не затуй, по-жилав от магарешки бодил,
стърча на ветровитите бърда.
Защо опитах сам да се изтръгна?
О, как е страшна
тази свобода -
самичък да си избереш часа на тръгване.
Да кажеш сбогом
на света. И да ти стане леко.
Извикал си, а подир миг
си се превърнал в екот.
В изпукване на съчка под копитото на бързия елен.
Към теб ли ида, Господи?
Тече през мен
ма мъртвите водата, упоритата, онази,
която
премазва огън,
стрива канари на пух и прах,
но скътала е в своите талази
отнесените от мъртвеца тайни.
Знам всичко за
смъртта. Не ме е страх.
По-страшното от нея е безкрайност.