ЗАЩОТО Е ЕСЕН
Защо не си натискам
парцалите и хляба,
а вечер да си гледам телевизийка?
Под сянката на фикуса оскъден да се кротна?
Защо не си човъркам носа в неделя,
разкапаната си кола пред блока?
Или да плача за изгубената младост
със някоя сантиментална песен?
Защото е есен.
Защото от север
бучат и настръхват не ледени блокове,
а носорози.
В моя сън Хималаите са потеглили да ме смачкат
на пух и прах.
Защото учителката на сина ми се облича все още в розово.
А мен за лозето на баща ми,
за кътниците на майка ми,
за нервите на жена ми,
за всичко болно на този свят
ме е страх.
Защото е есен.
Защото всички ще
си отидем.
Ще изпокапем като маргаритки спаружени.
Като кирка, забравена в гроба, ще потънем.
Ще се махнем като прелетно ято на юг.
Ставам. Тръгвам навън. И знам, че на някого
много съм нужен.
Като нужник след дълго пиянство.
Баща. Майка. Син. Сродник. И внук.
Защото е есен.
Но зловещата зима
е запалила дъскорезницата си.
И боботи.
Тя ме хвърля в талаша.
Обърква на каша
представите ми за света.
Господи, колко живота трябва да имам
(като лъжеш, си толкова готин!),
за да изкупя прекрасната радост
миг да живея подир смъртта?
Защото е есен.
А когато завее
и зафучи снеговеят, и пътищата станат
стръмни,
а кварталният луд се настани да спи
и се сгъне в трафопоста на мръсно руло,
няма да си човъркам носа и колата.
Няма да си налягам парцалите.
Няма да гледам телевизийка.
И ще се гръмна.
Защото е есен, Господи,
а от злото на този свят винаги има по-зло.
От сълзата да стане песен.