МАГИЯ ВУДУ

Ще кажеш,
че си ми направила магия вуду,
накиснала си мозъка ми във ваничка със формалин,
зомбирала си ме – което значи закована на стената пеперуда,
не сварила да разпилее над света прашеца си зелен и жълт и син,
и аз сега, изхвърлен като древен паламуд върху ръждясалите пясъци,
пространствата, които ни делят, и въздуха изпивам на гълтоци,
дишам, но дишам облаци и спряно слънце, километрични ветрове,
които се разпъват помежду ни като пухестите пушеци
на празните ми влакове в нощта,
градя ти дом в разпраните си мисли от насмолените траверси,
натрупани като ребра на динозаври в неразораното поле,
какъв ти дом, вратите му са зейнали по всичките посоки на света –
когато си поискаш, да влизаш и излизаш от земетръсното ми сърчице,
сигурно ти писна да те загръщам в парцаливите си сънища, в които
дори бълнуването ми е тежък вик, търкаляне на камъни
в напечените улеи на сипея,
да гледаш изгревите ми,
които се тълпят и кашлят като пияни махмурлии с червени носове,
прегризали със неизмитите си зъби жестокото въже на хоризонта,
в чиято примка някой ден ще свърша.
Какво пък – и това ще понеса –
косъм по косъм и бръчка по бръчка, болка по болка
да се стопявам в дупките, които
зениците ми издълбаха в Нищото, докато лутам се към теб,
сред мръсните стени на лабиринта, от който изход няма.
Ще кажеш, че си ми изтрила паметта за други светове,
освен за онзи,
в който те извайвам.

<-предишно следващо->