Бях забравил, че мога да разхвърлям косите ти
върху мащерка, риган и мак,
да пия облаците, които се скитат на стремглави табуни
в разширените ти зеници,
да те целувам –
несръчен, пъпчасал, изпотен ученик с галопираща тахикардия,
очила с 3 диоптъра късогледство,
128 пулс, смъкнати панталони и ненужно сако,
един портативен Уди Алън с вратовръзка и лошо лекувани кариеси,
нанизан като Рахметов върху напечените гвоздеи на треволяците –
да ти шепна разюзданите си стихчета, писани с възпален мозък
в нощи без хлъзгавото, вазелинено порно по телевизора,
да ти казвам Господи, колко си хубава –
и действително да си, Господи, толкова хубава върху това,
изоставено от щурците,
пламнало в огън и жупел сметище за цигулки с накъсани струни,
да пълзя като лъскав бръмбар, тарантула, разгонена калинка,
любопитна божа кравичка
по дланта ти, по стръмните глезени, по душата ти,
по Венериния ти хълм,
да нахълтвам и да изскачам, както мама ме е родила – гол
като гол в ръката нож –
от врящата магма в казаните на Сатаната,
от родилната плазма на бездънната майка Земя,
да изтръгвам стоновете, дъха ти, хриповете ти, виковете ти
от твоята люшнала земетръсни хълмове,
тръгнала – заплашителна като свлачище – към очите ми гръд,
то е същото – все едно, че измъквам побеснялата лайкучка с корена
от душата на сухата пръст – и плета ти венци върху змийските синори,
все едно, че съм паднал – и съм заровил ръце
в издъхналите под тежкото слънце пшеници –
и се моля за дъжд –
така плачеше дядо ми през журещата 1962 година
в убития въздух над посечените жита,
а после в краката на попа се свлече, с хоругвата бърса брадясала сол,
стори кръст и награби две буци – препсува на майка и яде земя,
после пи като смок, впил дебели мустаци в бърдука с пламтяща ракия,
оттогава съм жаден, оттогава сънувам,
че Гренландия в моята чаша с пърцуца дрънчи като бучица лед,
цял живот съм мечтал да вали на масури, на снопове,
да се срутват над мене от пълчищата облаци
Титикака, Замбези, Атлантическия и Индийския океан,
а ти да дъхтиш на изоглавени ветрове и треви
в подивелите юлски горещници,
да бъдеш хубава като идещ на безплътни мравунки
по гърба на реката хлад
за изгледаните ми подир тебе очи.
Бях забравил, че мога да си вдигна душата от камъка,
върху който сълзата ми твоето име дълба векове.
Бях забравил какво е небесата да милват.
<-предишно следващо->