Всичко,
което съм ти написал в стихчета,
ще стигне до теб в някое следващо хилядолетие
като бавно писмо, на което съм сбъркал адреса.
Трябваше да напиша “обичам те!”
с клечка върху мокрите пясъци призори,
с премръзнал пръст върху водата,
с излъган поглед по хлъзгавите гърбове
на неуловимите, люспести риби,
да оставя солен отпечатък с топла сълза
върху хищната,
черна,
курвенска гръд на нощта –
или с джобното ножче,
с което дядо ми е прерязал пъпната връв на кървавата ми майчица,
да татуирам името ти – и чак след това имената на двама ни –
върху зеленясалите, склерозирали камъни на катедралния храм,
които помнят възвисяването и срутването на Вавилон,
трябваше да го пръсна със спрейовете на дискотечните пубертетчета
по олющените калкани на панелните блокове в четири часа сутринта,
пропуснах да го извия срещу луната с воя на гладната глутница кучета,
да го изплача с пияниците в нощта –
и накрая да блъсна на плика един пълнолунен печат.
Трябваше да те питам,
Господи,
ако този живот без теб беше Рай,
какво тогава е Ад?
Така поне щях да съм сигурен, че писмото ми няма да зъзне
в някой, захвърлен в мазата на пощенски клон № 10,
бракуван, прояден от мишки,
зелен
и студен
брезентен чувал
с червен восък върху канапа,
с хлебарки,
които през няколко месеца снасят зловещи яйца,
и крачетата им щипукат по избеляващото мастило
като крачета на разиграли се в снежната пряспа черни от студ деца.
Така щях да съм сигурен, че пияният пощальон няма да пусне писмото
в изкъртената кутия на онази моряшка курва от втори етаж,
която натрупа във списъка цял екипаж
репресирани, алкохолизирани, пенсионирани Летящи холандци,
докато чака на вратата да цъфне нейният стодоларов Одисей,
е,
какво пък,
поне не заспивам и продължавам да питам кое беше в началото –
яйцето или хлебарката,
така поне вярвам, че ако не мога да те докосвам,
поне сънищата ми слитат към теб като черни гарги на ветровито шосе
към Рая,
към Ада,
към другия свят,
който аз си измислих за теб,
но ти не дойде.
Щях да бъда доволен,
ако това писмо прилича на пожълтялата сламена шапка,
окачена на гвоздея
в моя обрасъл с 35-годишни паяжини бекярски таван,
с която баща ми, плувнал в кисела пот,
в подивелите юлски горещници пръскаше лозето
с подлютен от бакъра на слънцето зеленясал гръб,
и когато сега съм застанал на света върху острия ръб,
почти виждам през снежната прежда на паяка как в живота ми влизаш
и се мъчиш да дръпнеш пердето,
което
от слънце и вятър се е разпаднало на светлина.
Толкова натръшкани снопове високосни години съм вярвал,
че приближавам към теб – вече пробих небесата
като хиляда и тристагодишна секвоя в канадските Кордилери
и почти съм на път да премина оттатък.
Ще премина оттатък,
а още не съм засадил гора.
Виновен съм,
че ти пиша с начупени клони върху черното, зимно небе.
Един тъжен Валери
на хиляда светлинни години далече от теб.
Може би ще умра,
защото животът за нищо не стига.
Защото животът е кратък.

<-предишно следващо->