Сигурно се досещаш,
че мога да мисля за теб по 15 минути на ден.
Толкова мога.
Все едно съм поканил неочакван приятел да пием две сутрешни бири
в неуюта на някой изпаднал квартален капан
с телевизор, закачен на тавана с квадрат от ръждясали винкели,
голи курви по стенните календари с разтворени устни и тежки гърди,
увиснали като настискани и изтласкани от потни тежкоатлети гюллета
в мътния поглед на бармана през далечната 1998 година,
оплюти от дърти мухи прозорци, по които се стича дъждът,
бавният,
жълтият
зимен
дъжд,
който мирише на влажни войнишки шинели, на дим от издъхнал икарус,
на кисела сяра.
Сигурно се досещаш,
че стискам останалите си зъби и не си купувам билет,
за да стигна до теб,
на една олющена автогара
с гнусни семкаджии и чалга, кантарджии, шалвари, кебапчета,
скалъпено набързо каре за белот,
на последната автогара във своя живот,
на ръба на света, който ми писна без теб.
Ако не бяха тези 15 минути,
вече щях да съм изфирясал в разтегливите небеса –
да се хвърлям с ятата, бoксуващи в сприите, птици,
азиатския студ да разбивам пред тяхната гмеж със замръзнал юмрук,
да се втурвам – вятър от север, вятър от изток и вятър от юг –
в полудялата твоя коса,
да разпухвам душата си –
облак, който прилича на пустинята Гоби, на Франция,
Господи,
остави ми тези 15 минути – цял живот ще ти паля свещ.
Всички останали часове от накъсания ми календар
безпощадно орат циферблата –
скимтящ, стенещ, грухтящ, ужасяващ,
нахлуващ от Ада потоп диви глигани
през моите снежни гори,
които дори с бренекето не можеш да спреш,
като влакове без спирачки,
забили ръждясали плугове в хималайските преспи,
като свлякъл се от безкрая прериен облак мустанги,
блус на Клептън, джемсешън на Дизи Гилеспи
самолети, които се врязват
в разораната полоса.
Здравей.
Мисля за теб.
Все едно на прозореца в твоята стая
бие телце заблудена оса.
<-предишно следващо->