ПЕСЕНТА НА КВАРТАЛНОТО ПСЕ

Развържи ми душата
и я сритай към първата глутница скитащи кучета,
която те обгради на някой внезапен завой с дълъг вой,
със снишени опашки и жълти захапки, дъхтящи на студ и на смърт,
кални, жълти, вонящи на клошар, който рови в казана с боклук,
на канал, в който плува кварталната смрад, и ми хвърля зениците
в кръговрата на плодни води, от които избягах, за да стигна до теб,
сигурно в изтърбушените им гърла ще чуеш
как се извърта и твоето име,
което съм изригвал с продрана душа хиляди пъти насън,
твоето име, сладко като пчелно млечице, от което ми скърца душата,
като оглозгана, животински осмукана флейта на дърта кокоша кост,
паднала като манна небесна пред замръзналите ми лапи
от балкона на седми етаж,
през която ще ти издухам потпури от Хайдн, Вивалди и Бах,
трудно ли ти е да повярваш, че с кървава лапа
пиша твоето име на последния сняг през април,
че ти подарявам щедрия дъх на разпадащ се вятър
с пърпорещи найлони в драките,
наръч бракувани порнографски вестници
от барачката на кварталния РЕП,
персон и половина кашони, на които изкарах под сухеца дългата нощ,
мога да ти постеля и дебелата прежда на облака
под заслона на спирките с изоставени, гладко обръснати под мишниците,
рекламни жени по афишите, които ядат сладолед –
и не дават дори да си близна.
Мога цяла нощ да ти чета 128 страница
от избраните съчинения на Михаил Сергеевич Горбачов,
която задъвках (и много харесах!) в една изоставена маза
на минус двайсет и четири градуса северна ширина
встрани от живота ми, преминал без теб –
в тях нашето бъдеще е нарисувано – все едно, че сме лебеди в езеро –
между редовете.
Развържи ме и слушай –
душата ми вие за теб.

<-предишно следващо->