ПЕША КЪМ РАЯ

Животът ми беше спирка по желание с изтърбушен заслон,
ръждясали пейки с изгорени по края дъски,
натрошени бутилки от евтина бира,
по които плашливите припеци стъпват със боси пети,
изоставена спирка по желание с поругано от пияни клошари огнище,
недоизгорели вестници с голи жени, преплели тела на кълбо
като есенни змии на прага на дългата зима,
изута войнишка партенка, обувка с изкъртен ток,
Доло Левски – изчегъртано с гвоздей върху мазилката –
Сашо + Мери от V “Б” = на секс до побъркване,
пърпорещи некролози на изфирясали в други пространства мъже,
лична карта на някой си Иван Стоянов Драганов от Симитли,
сивата перушина на разкъсан от котките гривек,
портмонета и чанти с разпрани преградки,
ошушкани от глутниците вечерни джебчийки,
дребна монета от ХХ век,
търкулната на моето ветровито шосе между този и онзи свят
с черни каверни в асфалта,
тристагодишни гарги – като черни писма –
слетели над мен – леден полъх от другия Ад,
трупове на борсуци с избити от фаровете очи,
дрипав шушлек от листопади,
стинещ дъх – сякаш съсък на скъсани найлони –
от последния ноемврийски следобед, в който, свит на кравайче,
продължавам звезди да броя,
да изстрелвам към небесата горчивите фасове,
дърпани с жадна душа.
Влакът замина.
Автобусът не спря.
Не кацат космически кораби.
И към Рая ли, Господи, трябва да бъхтя пеша?

следващо->