Мога да ти изпратя 2–3 метра дрипи
от първите пролетни облаци –
да си ушиеш шлейф,
да бъдеш хубава като цъфнал в злато януарски дрян
в измамно топло разсъмване,
да не зъзнеш като приятеля ми Златан Дрянов,
който пуши трезвен и трака със зъби, докато слуша болерото на Равел
в някой евтин хотел
в два часа посред нощ,
него мога да го целувам колкото си искам, без да се притеснявам,
че ще се влюби, че ще иска да си играе с побелялата ми брада,
с бутоните на мобилния ми телефон, да разглоби лулата ми,
да ми дърпа ключодържателя с ключовете за Рая, за Ада,
за панелната ми пещера, за световете, в които те няма,
докато на теб
мога да ти изпратя единствено хербаризираната от умрялото лято муха,
останала във въздушната възглавница на заскрежения ми прозорец,
използвай я за брошка,
диадема,
колие,
клипс,
огърлица
или значка,
или както се казват там всички онези женствени дрънкулки и ужасии,
с които самотата придобива по-меки и приемливи форми и измерения,
не горчи като фас, дигнат скришом от спирката след заминаването
на последния автобус за никъде,
изветрява като бира, забравена върху радиаторите на гарата,
недопита от някой изоставен педераст в бракоразводна процедура,
начинаеща проститутка, надрусан гимназист,
работник от Тескас, хамалин от Мадрид, поет,
спинозен сифилистик,
не боде,
не е дълга като приближаване на пубертетни ръце и устни,
не е остра като картичка с изглед от пустинята Калахари
с нейните посечени от жадни пустинници кактуси и солени ветрове,
която откраднах от пощенската кутия в един ветровит вход,
докато плачех с дъжда.
Всичко мога да ти изпратя,
само себе си – не.
Изгубих се като две-три чворести цепеници
от разпарчетосан буков дънер
в седем кубика дърва за седеммесечна зима,
подредени в опикана от котки маза –
пъзелът е ужасен.
Половината съм се накъсал,
две трети съм се изгорил в изоставените си огнища,
останалата част никому не принадлежи, защото от Бога дойде
и векове ще горчи като пръст,
сега се вадя на късове,
ленти,
парцали,
спомени
от тоновете боклук,
с които ме е затрупал животът,
сигурно ти приличам на клошар,
защитил докторска дисертация на тема:
“Защо не мога да намеря края на сбъркания живот?”
Господ е председател на журито,
но изобщо не му дреме на увисналия му над света атрибут
има ли смисъл да бъда жив,
дали изобщо съм жив
или просто съм добрият мъртъв.
Господи, жив съм.
<-предишно следващо->