Сякаш извънземни ми изсипаха в черепа
бъркало от калций, накиснато в бром и във йод.
С трудовашки възторг ми зазидаха и последния спомен за тебе.
Прекосявам площада – и страшно приличам на кварталния идиот,
който пее и плаче и размахва ръце като бебе.
И сега ти изпращам от килията птичите си позивни –
и дори като Граф Монте Кристо във замъка Иф да изглеждам,
има малка надежда – да ме хвърлят в морето –
да доплувам до тебе на старини.
Макар че на стари години и за “Мерседес” няма надежда.
Ако мислиш за мен – няма как през света да преминеш сама.
И повярвай на моите отлетели в безкрая зеници –
притежавам несметни съкровища,
не като тези на баща Александър Дюма.
Притежавам 7000 километра ята незазидани птици.
А градът се досеща, градът вече знае – поетът е не просто луд.
Терорист камикадзе, за когото
бронебойни патрони са необходими.
Всеки миг ще избухне – като буре, натъпкано с адски барут –
и над целия свят ще хвърчат фойерверки от рими.
Комарджия ли някой ни залага съдбата на гнусен барбут, на белот?
А светът е килия, във която Бог хвърли ни – всичките?
Боже, колко е тъжно, че в този зазидан живот
идва ден на стената да надраскам последното свое
“Обичам те!”.
<-предишно следващо->