ЕДИН КАШОН. КВО МУ ПЛАЩАШ?
Предговор

Мисля, че тази книга е нещо като продължаване на онова, което Валери Станков подхвана в “Челен удар”, обаче сега стиховете му вече са станали още по-печални и дрезгави, та направо са заприличали на самотна тютюнджийска кашлица в някое сиво като парцал утро... На лирическия герой, ако ми позволите да кажа, душицата му се е свила, свила... почти му го няма тук онзи, предишният, огън и жупел. Повече навътре е загледан той, отколкото навън, и не изпуска шилото като преди, не поглежда към небето, за да каже (много гневно и някак си отмъстително), че колко мъка има по този свят, боже... Защото сега мъката е в него.
Спомените за жени, сенките на мъртви поети с техните незабравени думи и редове, както и приятелите, които са живи, но са някъде далеч – в техните си градове и нощи, – и сега присъстват в тежащите мисли на този човек (както беше и в предишната книга на Валери Станков), но все повече се превръщат в тъжен повод за размисъл – не като в “Челен удар”, където го вдъхновяваха да скочи и да разбие там нещо си с юрмук. Онова, предишното “А вий, вий сте...” тук някак бавно и полека се е сменило със скръбното “Аз съм...”. Ето, вижте:

Жените, на които аз държа, отдавна нямат
на глезена синджирчета от злато и на ушите златни обеци,
те все по-често искат да им повтаря тихо някой: – Мамо! Мамо!... –
смирено влязъл в стаята позната
с портрети на деца и мъртъвци.

“Жените, на които аз държа”

Или:

Трябваше да напиша “обичам те!”
с клечка върху мокрите пясъци призори,
с премръзнал пръст върху водата,
с излъган поглед по хлъзгавите гърбове
на неуловимите, люспести риби...
да го пръсна със спрейовете на дискотечните пубертетчета
по олющените калкани на панелните блокове в четири часа сутринта,
пропуснах да го извия срещу луната
с воя на гладната глутница кучета,
да го изплача с пияниците в нощта...

“Написано върху водата”

Та затова казвам, че тази книга не е онази книга.
Но тя е (по някакъв начин) и същата.
Просто Валери Станков продължава да навлиза все по-нататък и все по-дълбоко в един различен език, уж съвсем не-поетичен, дошъл от публицистиката (в която самият той присъства неотстъпчиво вече повече от десетилетие) или направо от мръсната улица – онази, с бездомните умни кучета и с татуираните мангали, дето мият с маркуча булеварда, нацвъкан с рибешка слуз. И го превръща в свой поетичен строй. В този нов език на поета изобщо не му пука да изримува своя посивяващ (и вече съвсем окапал) перчем не с друго, а с GSM; в него присъства мрачният и навъсен живот, с който дотолкоз сме свикнали, че отдавна вече не го и забелязваме, та по тази причина не виждаме скудоумието му. Дали ще го харесаме, или не, е въпрос на съвест: това, което ни говори Валери Станков в не знам точно коя – осемнайста ли, деветнайста ли – за мой ужас!, книга, е нашият живот. Да, точно това прави Станков и в поредната стихосбирка след “Соленият връх на Бога” и “Челен удар” говори нашият собствен живот. Трябва само да го погледнем откъм оная страна, от която го гледа (и вижда!) поетът. Затуй е и този тежък ритъм в стиховете му. Затуй е и онази сладка и опасна и толкова стряскаща игра с думите (тази игра все повече се превръща в нещо като очевидна и различима дори и отдалеч запазена марка на Валери), чийто смисъл е може би да ни напомни, че може, по-иначе може... – тоест да ни припомни какво сме погубили и колко сме загубили.
И в “Стихове от кашона” Валери Станков изпълнява коронния си номер – излиза жив подир необикновените еквилибристики с цитати от Светото писание, от Ботев, Яворов, Вазов, Дебелянов, Вапцаров, Смирненски, Йовков, Далчев, Ханчев, Искъров и от кого ли още не. Отделно, че в този “тъмен бал-кански кашон”, в който стихчетата на Станков зъзнат като “зимни котета”, има и игра в самото подреждане на думите, онова, дето му викат “графика на стиха”: ако е стихотворение за птици – читателят мигновено ще съзре точния силует на стрелкаща се право нагоре птица; ако ни говори за торнадо – ще видим как върху страницата се вихри именно торнадо. И прочее.
Но има и още нещо. В тези “Стихове от кашона” нещо се пропуква и авторът ни връща за миг към предишния себе си – все едно дали го е искал, или е станало въпреки него самия. Тоест ни връща към Валери Станков от времето, когато жена му се разхождаше по брега или мълчеше като стара китара, за да не бъде Валери тъй сам. Връща ни към забравените времена, когато животът беше кратък, но затова пък главната улица – дълга. Ето:

Във хаоса си има стриктен ред.
В безреда само облаците бягат.
Прелита птица. Каца самолет.
Децата скачат конче на тояга.
“Хаос”

По някаква загадъчна причина личните ми пристрастия са към точно тези редове. И как няма?

Макар и не за всички подреден,
светът ни стиска в бебешко юмруче.
Каквото ми е писано на мен,
на теб, навярно, няма да се случи.

И малко по-надолу:

…Или натам, където няма ред,
ще се зареем – дим от пепелище.
Човек не ни е брат, а самолет,
за който няма никъде летище.
“Хаос”

Ами хубаво е, какво още да кажем?... При стихове като този почитаемият читател няма начин да не се усмихне – нека да е малко така накриво, нека да е дори само сянка на усмивка, но да е усмивка! А това вече ще е достатъчен повод, след като е затворил последната страница, да въздъхне... и да отвори първата.
Е, какво пък, купете си тази книга. Тя е само един кашон. Кво му плащаш?

ХРИСТО КАРАСТОЯНОВ – ДЯДОТО