ПРОПУСНАТ ПОЛЕТ

Да бях те завлякъл
на някоя чужда планета с едно НЛО
от ония, които всяка нощ като сребърни ибиси кацат в съня ми –
да не зъзна в простора във взривна ракета самичък,
по-тъжен от есенен птичък, изостанал от ятото.
Да бях те покрил с парче топъл брезент
сред сандъци, дъхтящи на чам от Сибир и на грес,
в склада за резервни части на някоя извънземна чиния
(само няма да пушиш онази прекрасна цигара,
която си скри за из път),
в краен случай – да бях те качил във търбуха на сондата “Спирит” –
и тайно от Кремъл, от присвития поглед на площад Тянанмън,
по терлици от НАСА –
с четвърта космическа да форсираме мрака
и да кацнем директно на Марс,
аз – с два чифта чорапи във джоба,
ти – с кутийка резервни крилца,
да седим върху гладкото дъно
в Морето на мълчанието,
в Морето на любовта,
във всички изфирясали из Вселената морета, в които ни няма,
да гледаме Фобос и Деймос, да те свалям на месечинната им светлина,
да ти кажа, че никога няма да идем на стоп до двайсетте луни на Сатурн.

Щяхме с тебе 1000 светлинни години да бъдем
две щастливо изгубени в звездните бездни деца,
да пораснем, да остареем,
да снесем и да люпим яйца –
да отгледаме пиленца, котенца, писенца, зайченца
или някоя черна вселенска овца,
момиченца с плитчици,
кротки момченца с херувимски пишленца,
да ги храним с пюренца,
с динозавърско мляко от Млечния път да ги поим,
да ги пратим през дългите летни ваканции на Меркурий,
пионерски лагер из глетчерите на Плутон,
да ги хвърлим в изоставените от килийните времена инкубатори
за прошнуровани и прономеровани гении на прокълнатите Балкани,
ние, двамата –
извънпланетарни невъзвращенци,
безпаспортни, безвизови, безесграонни и безадресни,
в космичния студ запокитени –
вселенски клошари, които не плачат за дом и не пеят,
тъй както през сълзи се пей,
диви песни за къшея хляб, за Родина, за омразните, мазни пари,
да бях те излъгал, че ще ти подаря пръстенчето на Юпитер,
и да повярваш най-сетне, че там,
на съзвездието Тукидам,
имам нотариално прехвърлена от Бога колибка
до планинско поточе с извънземни мечета
и подскачаща в бързея рибка,
където със теб ще си слушаме блус,
ще си казваме стихчета наизуст,
защото – тебе лъжа, мене истина,
само това са моите скромни възможности.
Трябваше да ти обещая Вселената.

<-предишно следващо->