СЕРЕНАДА

Дали защото дъждовете спряха
да скитат с мен под уличните лампи,
опънали чадъри от неон,
крачета свили –
подобно ноемврийски щъркели, затънали в мъгливите блата,
дали защото изгревите идат недоспали
и на парцали –
като ръждиви новобранци, които хрупат
пъпчасали с фъстъци вафли “Мура”,
нагъват лакта, пият лимонада или пък смучат
последния си влажен фас
на някой непреметен полигон,
докато Бог, един фатмак разжалван, си разкопчава сладостно кобура,
крещи: “Дай тон за песен!”, “Мирно!” и “Ура!”,
дали защото аз не искам с песен
в системата
и в строя
да умра,
дали защото родната ми стряха превърна се в Мамутовата пещера,
дълбана с пот, със заеми и нокти
под хребетите на панелените Апалачи,
в хотел, в страноприемница, в която
горчи добре платеният подслон
и всеки в мухъла на нишата си диша,
и всеки знае дали съседът пее или плаче,
дали защото в живота ми единствен свети твоят дом
с око на безпризорен пес, завил в нощта –
със PVC-прозорец-амбразура, избит в солта на мъртвия бетон,
сега ти пея.
Изтеглил съм волумето на мах.
Ушите си въртя като антена.
Ако случайно чуеш вой, да знаеш – това не са токатите на Бах.
И аз не съм ти птица устрелена...
Ченгетата са ме качили
на покрива на полицейския си форд –
и вия ти финалния акорд,
летя към тебе – и съм страшно горд
от децибелите на своята сирена.

<-предишно следващо->