Да се родиш българин, е безумие. Да живееш като българин, е недоразумение. Да си българин в чужбина, е парадокс. Да умреш българин, е блаженство. Защото, откакто я има България, мъртвите българи са повече от живите. А това е утеха, че отивайки си от белия свят, ние попадаме в по-добрата България. Нищо, че по-добрата България все се отлага за сияйното бъдеще. Че все трябва да се задоволяваме с това, което ни е натресъл Бог.
          А Бог е стипца. Дал ни е стръмни урви, остри чукари, изпепелени и върнати някому другиму, но не и на нас, гори. Сурнал ни е лакоми свлачища, стремглави планински сипеи, корита на мъртви и сухи реки, изоставени махали, поругани гробища, ограбени гробници и плешиви дерета, през които пасат дребни сюрийки саански кози, млекцето на бедните ни братя.
          Само печен българин би устискал да живее, ако днешното е живот, на тая рязана, кълцана, разпаряна, ръфана и оръфана черга България, хвърлена между Дунава и Егея. Само българин би се радвал да опъва вратни жили от двете страни на Балкана с радостта на нарочения да висне обесен нещастник, комуто са решили да подарят десет минути живот. Само як, катилест, чворест, жилав и клонест чаталлия като българина би денувал като седнал след кървава жетва на юз скоросмъртница жътвар на тия петкратно озлочестени 111 000 квадрата, кръстени България. Само сур пладнешки хаирсъзин като клания и недоклан достатъчно качествено и ефективно българин би замръквал на хладен камък, мокра папрат и хлъзгави треволяци и сладко би похърквал в нощите, хайдушки увиснали върху дълбоките пазви на урсузестите Балкани. Само кошмарният българин би извил вековечното си сухо хоро и би плюл подир него в центъра на кошмара, в епицентъра на света, наречен Балкански полуостров. Би изтраял да му друсат къщата, кайсиите, кесиите, брашняното чувалче, хамбарите. Би понесъл да го изоставят свои и чужди в окото на циклона, да го засилят в ръбестото гърло на пещерите с мустаците надолу, право в бездните на Сатаната. Да го тръшнат пред хобота на световното икономическо торнадо, наречено МВФ, безмилостно помело (и избръскало с презрение) на бунището на историята и икономиката европейския югоизток и страните от третия, четвъртия и петия свят.
          Само търпеливият до дебилство българин може да понесе подигравката именно неговите управници да го накиснат в тежкия мензис на Балканските и световните военни урагани. В емулсията на прясната арнаутска боза. В засмукващо-ураганната любов на нашичкия необясним Балкански бермудски триъгълник, погребал стотици отрепки и величия. И пак той би дърпал въздуха като риба, изхвърлена на сухо, в зверски кълцаното от политически кефлии и обратни гьонсурати пространство между Черно море и Албанската пустиня с надеждата да усети приятния гъдел, че още живее... И, сигурен съм, единствено Българин би могъл да се изтъпани на площада, мощно да се удари в гърдите и гордо (да ме прощава Вапцаров!) да заяви на света:
          – Ето, аз дишам, работя, живея!
          А всъщност нито е дишал, нито е работил, нито е живял.
          Но точно поради това е курназ.
          Ако Балканите са буре с барут, Българинът седи върху него, стиска фитила и с последната кибритена клечка си чопли зъбите.

<-предишно следващо->