Чезнем косъм по косъм, бръчка по бръчка, болка по болка.
Най-мъдрите от нас имат привилегията да наблюдават своето изчезване, без
да се страхуват от него. Ясно им е всичко за смъртта, тя просто не ги вълнува.
Като отваряме и затваряме врати, прелистваме страници на книги, вилнеем
в кухни, клечим в тоалетни, мърсуваме в наши и чужди спални, като ходим
на работа, любим жени, чукаме табла или пием бира на припек с приятели,
ние просто маркираме своите човешки територии, пространства и времена,
през които преминаваме, за да прекрачим отвъд света.
Съзнателно или не, всеки от нас приживе се опитва да съхрани шепа, поне миг
от отлитащата от нас човещина както в себе си, така и в душите на околните,
за да не търкаля живота си в съжителство със себеподобници, чиито зеници
са бистри и студени като очи на хищници. Иначе е скучно. Иначе е раздалечено,
студено и страшно като в една безкрайна бетонна джунгла, в която всеки е
зает със собственото си оцеляване.
Вече е досадно да се говори за оцеляване, но в тази дума, която най-неочаквано
се превърна почти в термин, в своеобразен, но гнусен еталон за края на ХХ
и началото на ХХI век в България, хората вложиха и влагат повече телесен
смисъл, отколкото душевен. Добре, казвам си. И това е живот, колкото и беден
да е той. Ние ще нахраним тялото, ще го спасим, ще го покажем на плажа, всички
ще видят колко сме хубави, Господи, колко сме хубави. Но че това е само луксозната
опаковка на едно крачещо Нищо, на загърбила поривите към вътрешни светлини
душа, няма значение. Горчиво ми става от празни хубавци и хубавици без души.
Които оцеляват, без да знаят защо.
Почнах с нашето физическо изчезване, но се питам може ли, също като в някакъв
недосънуван сън, ние, Българите, просто да не сме се появявали? И да е само
една красива измислица, че нашият балкански влак е заорал веднъж завинаги
в полето с бучиниша, натирен е в девета глуха, кюмюрът се е свършил в стърнищата
между две села, пред един безкраен тунел, на някаква малка гаричка с две
тополи, курник с четири кокошки и боднати три лехи с домати, под безплътните
вихрушки на меките есенни листопади в крайчеца на света, в крайчеца на Европа.
Но ако всичко това е истина, тогава истината е прекрасна. И Българинът си
знае цената и мястото. И има защо да оцелява. Струва си заради България.
Човек не може да избира родината си, в която винаги ще се намери нещо хубаво.
Нещо много хубаво, което да го задържа тук. Стъклено топче от детството.
Скъсана прашка. Прашен класьор с марки. Стихотворение на приятел – споменче
малко, бръмнало в нощта като комар. Вие само си помислете. Кажете бавно думичката "България" и
се замислете. Колко много бълбукане има в това име, колко много дълбоки дъбрави,
дебели ливади, бързи и бистри бързеи, колко доброта като бабина прегръдка,
колко бащина обич...
България. Да се свети това име, казвам аз. Няма да се кача на онзи, другия,
светъл и меко озвучен влак, който се вие към Европа. Няма по-райско място
на света от България, от Балканския полуостров. Може би точно затова ние,
живеещите на него, откакто сме се настанили от двете страни на Балкана, непрекъснато
се трепем за всяко парче земя...
Но това вече е друга песен. А може би и друг плач.