Катунарите тръгват.
И скрива ги древната кал.
Подир тях издълбаха очища огнища
бакърени.
И какво? Със луната - парче разтопена
печал -
калайдисвам сега кандилата на моите
мъртви.
Сякаш пламъкът хвърля искрици от
идния ден,
в който аз ще съм вече навеки отлитнала
птица.
Над онези, които са дишали миг преди
мен,
и които ще дишат,
докато им паля свещица.
Дядо Станко и баба Марина. И далечният
дядо Вангел.
Между тях и онези, които не помня,
но зная.
Ако трябва сега, ще ги вадя с ръждясал
ченгел -
да не тръгват безпаметни
синовете мои към Рая.