Защото мразя бебешката бистрота
и ужаса на трезвите си утрини,
които ме засилват всеки път в безсмислието на началото.
Защото толкова съм трезвен,
че ми идва
да се целуна във уста,
а после
с език обложен и изплезен
на кръст да се зачеркна в огледалото.

Да се задраскам в списъците на света.
Новородените да ме изтласкат от спиралата.
Пороите да ме катурнат
съвсем накрая -
един врабец, умиращ във олуците.
И девет годин безпаспортен,
безадресен,
безесграонен
и безсмислен през градската мъгла да се мотая.

Убит от всекидневни революции,
във някоя квартална кръчма да седя,
да стискам чашите с омекнали юмруци,
да гледам как пияниците срещу мен кривят уста.
А аз да душа
с озверели от киселата бира сетива
как изгревът над мен пияно люшка
хилядолетния си махмурлук.
О, как ми идва да отрежа отеснялата си глава.
Да я хвърля на бездомните псета край казаните за боклук.

Толкова далече да я зафича, да не ме друсат видения зли.
Да я сторя подарък на някой, комуто съм скъпичък.
В тази моя трезва глава
тополите вече не суркат метли.
В тази моя глава вече няма поляни със крави,
от дъжд и от слънце окъпани.
Тъпани, Господи.
Как ми думкат в главата големите, тъмните тъпани.

А готвачът накълцва шкембето със своята тъпа секира.
Сервитьорката трие
мойта сметка от двете си полукълба.
До умрялото колче на умрелия фикус
не ми се умира.
Не ми се умира.
И броя си парите за втората сутрешна бира.
И за още една шола гореща шкембе-чорба.

<-предишно следващо->