Когато
хлябът ми изсъхне, а виното ми вампиряса
и
фъфлят във съня ми влъхви, че пия сам на пуста маса,
когато
хлъзгавото време започне да ми се изплъзва
и
- тежко - пладнето отнеме последната ми глътка въздух,
когато
бялата ми риза за сбогом в залеза се вейне,
а
моят син гердан нанизва от песните ми ненадейни,
когато
сетната ми стомна беззъбо хили се на суша,
тогава
кой съм ще си спомня - и само себе си ще слушам.
Да
пея? Или да нареждам? Ухото си ли да накълцам?
Живях
с едничката надежда, че не живея посред вълци.
Садих
и сякох. Камък къртих. Деца роих. И бръчках крепа.
И
пих за живи и за мъртви, додето се превърнах в пепел.
Снова
- облъскано вретено. И песен пея - сам и улав.
А после
стихвам ужасено
от
всичкото, което чувам.