КЪЩАТА НА ПОЕТИТЕ
Разпиля се денят
- като дим от угаснала свещ.
И нощта върху мен свойте черни савани разпуща.
Цял живот се въртях покрай своя безсмислен градеж,
че сега, като тегля чертата, отдолу е пустош.
Сякаш в мъртви
герани векове като луд съм крещял.
Безответен, гласът ми се блъска в лицата на мумии.
И от кал сътворен, до несвяст бърках слама и кал.
За какво я градих тази простичка къща от думи?
А когато пристигнат
да ме носят с краката напред,
ще наостря уши през грамадата душни букети.
И със глас ще се смея на печалното: "Беше поет!..."
Небесата са пълни единствено с живи поети.