ПИСМО
на жена ми
Изпроводих живота
си до ръба на света -
и погледнах оттатък.
Докато те целуна и ти ме направи баща,
изпроводих живота си.
Беше хубав. И кратък.
Като вик в изоставен
геран.
Като стон на дете във просъница.
Като
сетната щипка тютюнец.
А ятата на птиците нижат прокъсан гердан.
Боже, аз ли живях? Или вятърът свирна през кюнеца?
Забрави, че хиляда
години отвъд
ще се щурам през бездната.
То е толкова просто.
Призори да откриеш, че това парче топла плът,
което бях аз, внезапно изчезна.
Все едно съм отишъл
да купя месо и тютюн.
Но навалицата е била голяма.
И сега съм светулка.
Гларус, който потраква с клюн.
И те вика - да бъдем двама.
А когато застанеш
на ръба на света
и отриеш сълзица на лакът,
със последния дъх ще ти свирна с уста -
както свири на тръгване
влакът.