Докато свирна със
уста - и си заминал, мой животе.
Закуска, обед и вечеря потретил на квадрат, на куб.
Ще се изгубя в есента - едно бездомно, мокро коте.
И сигурно ще ме намерят - размазан на асфалта труп.
Линейката ще ме
откара, патрулката ще изфиряса,
зяпачите ще си отидат да си налеят по едно.
И проститутката ще седне без мен на празната си маса,
а булевардът ще изпрати в дъжда последното рено.
Тогава над града
ще падне лъч от космическата мисъл,
че креем като крехки свещи във шепи, плувнали от пот.
О, Господи, какво съм сторил, че с мен така разпореди се?
Понеже не живяхме днеска, да вярвам в бъдния живот?
Да се надявам,
че накрая дори във Рая ще ме пуснат,
нарамил в пътната торбичка кесия с шепа родна пръст.
И обяснявам на ченгето, че тазци кръв по мойте устни
не е на мама и на тати, а от пресветлия ти Кръст.
Бълхясал помияр
се готви със мен богато да замези.
От спалните жени пригласят на воя му в менте екстаз.
А аз лежа на булеварда - и чакам, Господи, да слезеш.
Защото, ако ти не слезеш, ще се кача при тебе аз.