Аз съм зимен човек
- и си кърпя палтото от облаци.
В небесата ми вятърът със издъхнала гайда ручи.
И нахлуват - пълчища мъртъвци от ограбени гробници -
върволица от спомени - и ме гледат със дълги очи.
Но във техните
ириси само слепи простори са зинали.
И примигва луната като жълта зеница на пес.
Ако мога да тръшна във бездната своето минало.
Ако мога от бездната да измъкна надежда за днес.
Като в черна магия,
изтъкана от черна орисница,
даже слънцето сипе над главата ми пепел и прах.
Пролетта е мираж. Есента е нелепа измислица.
Сатанинска шега е на лятото звънкият смях.
Вече никой не спира
да се сгрее край мен на огнището.
Песента ми бучи като вятър в среднощен олук.
И каквото докосна, става в миг първообраз на Нищото.
Даже дума да кажа, сякаш срутва се тежък капчук.
Вече толкова зими
кукувици наплитат ми преждата.
Тъй животът си мина, все от трън през бодил, та на глог.
И си кърпя палтото от облаци - ексхумирам надеждата,
че и мойта душа някой ден ще лети на възбог!