ПОЕТЪТ
На Васил Сотиров
Песента му не сплете
гнездо вдън блата и гори.
Песента му умира като птица, на смърт устрелена.
И безплътният хаос от думи в душата му ври
като адски казан, в който дяволът бърка с ръжена.
Той е пътник за
Рая - и ще стигне до там без билет.
Ще постеле пред райските порти сетренце проскубано.
Като градски клошар, който търси в контейнер за смет
нещо свидно и топло и много отдавна изгубено.
Не за трите ракии,
които на екс пресуши,
той очаква сега на колене пред него да паднем.
Цял живот е крещял във бездънни и глухи уши,
цял живот е наливал светена вода в празни кладенци.
Нека свием лъка
и колчана с безмълвни стрели -
той е седнал на припек със своята песен измислена.
Или в струите дъжд, който толкова нощи вали,
все се пита над локвите аз ли това съм наистина?
Прибере ли се,
нека поспи подир тежкия снощен запой.
Да сънува баира, по който над нас се възнесе.
А Поетът е Господ, защото единствено Той
и внезапна сълза би могъл да превърне на песен.